Търсене:

Начало > Специалисти > Бебе > По-близко до сърцето

По-близко до сърцето

Имам две деца. Син, Даниил, на пет години, и дъщеря, Анна, на една. Носила съм и двете си деца – в кенгуру, раница за бебе, шал, който се увива около тялото.

Когато бях малка, омагьосана разглеждах календарите на УНИЦЕФ, пъстрите хора в различните части на света. По-късно записах да уча етнология в университета. Когато забременях, си мечтаех да нося бебето си в шарена цедилка като бабите на село или като индианците! Не само красота - намирах някаква очарователна хармония във връзката майка-дете – майката работи, детето – заспало на рамото й!

Но дали достатъчно носех своите бебета?

Нашите майки и свекърви, докторите, а не по-малко и ние самите смятаме, че не бива да «разглезваме» бебето, като го носим на ръце прекомерно много.

Но дали индианките, ескимоските, африканките, носещи своите бебета, ги разглезват?

Нека ви представя друг поглед върху носенето на бебето!

Оказва се, че много хора се занимават професионално с ползата от носенето на бебето и, ако щете, дори и възможната вреда от недостатъчното носене!

Става дума не за носене на ръце – това е физически невъзможно в по-продължителни периоди и би ни лишило от възможността да свършим каквато и да е било работа! Става дума за така нареченото «babywearing» (Бел. ав.:  Често използвам английския термин, тъй като е въведен от англо-езични) - носене на бебето в специално предназначен плат (това би могло да бъде така известното на български «кенгуру» /то не е подходящо за бебе до три месеца, защото не придържа бебето достатъчно близо до майката/, «слинг» - представлява нещо като хамак от плат, който носим през рамо, или просто шал или дълго парче плат, увито около тялото ни. Тъй като терминът няма точен превод на български, в статията ще използвам условно думата «носило».).

Терминът «babywearing» е въведен от педиатрите д-р Уилям Сиърс и съпругата му Марта Сиърс. Родители на осем деца, те казват: «Младите родители най-често си представят бебето, лежащо си кротко в люлката, зяпащо безучастно клатещата се въртележка над главата му; него го взимат и носят, само когато трябва да го нахранят или да си поиграят с него, а после отново го поставят в легълцето. Те смятат, че миговете, в които бебето е на ръце, са интервали, в които ТРЯБВА да успокоят бебето си, след което веднага го слагат обратно в креватчето му.» Сиърс преобръщат тази идея: «Носете бебето си в «носило» часове наред и след това го слагайте да спи само!»

Разбира се, много хора ще възразят!

Но не само някои психолози на запад, а и самият ми опит показва: едно бебе или дете не може да се «възпита» чрез спартански режим на лишения. Но нека да видим какво казват различни изследователи!

Според психиатъра М. Скот Пек през първите няколко месеца от живота си бебето не може да направи разлика между себе си и останалия свят. Когато маха с крачета и ръчички, за него целият свят маха с крака и ръце, когато майка му пее, то не може да разбере дали тя пее или то пее. Няма разлика между одушевеното и неодушевеното, между него самото и неговото креватче. То не разграничава между «аз» и «ти». Не съществуват граници, няма и само-определение.

Постепенно детето започва да изгражда така наречените «граници на Аз-а». В първите месеци до първата една година от живота му ролята на майката или родителя, грижещ се за него, е много важна за изграждането на неговата самостоятелност и светоусещане. Колкото по-хармонична е връзката между бебето и родителя, толкова по-самостоятелно психически и физически здраво израства детето.

В книгата си «Аз съм добър – ти си добър»   (Бел. ав.: Thomas Harris “I’m OK, You’re OK” Pan Books. London. 1973, p. 38-42) Томас Харис говори за няколко момента на раждане. Първото раждане (или «за-раждане») е клетъчното, или зачатието. През тези първи девет месеца човек се намира в най-хубавото състояние - на сигурност и топлина. Следващият момент е физическото раждане. То представлява шок за човека, който бива изхвърлен в крайните условия на студ (в сравнение с температурата в утробата), грубост на усещанията, налягане, шум, ярка светлина, отделеност и изоставеност. Но за по-малко от минута детето бива «спасено» - то е дадено на друго човешко същество (майката), което го поема, притиска до себе си, започва да кърми, повива… Оказва се, че този свят все пак не е чак толкова лош. Това е моментът, който Харис нарича «социално раждане». Това е моментът, в който започва да се осъществява така нареченото от него «милване». Милването, възстановената близост, е от изключително значение за малкия човек. То възвръща волята за живот, и без него човекът може да умре, ако не физически (макар че Харис ни представя и такива случаи), то психологически.

В подкрепа на това е историята за експеримента, проведен от императора на Свещената Римска империя над новородени деца. Той искал да разбере на какъв език ще проговорят децата, ако никога не чуват човешка реч. Взели младенците от майките им и ги дали на дойки, които трябвало да ги къпят и хранят. Забранено им било, обаче, да носят бебетата и да им говорят. Експериментът завършил с провал. Всички бебета умрели. Един историк от ХIII в. заключил: «Фридрих е положил напразни усилия – едно дете не може да живее без ласка!»

Но коя ли от нас оставя бебето си без ласка, не го къпе, повива, кърми или храни; не му говори, носи, гушка и целува? Това казва и Томас Харис: «В повечето случаи в първата година от живота си детето винаги бива «милвано», дори само поради факта, че трябва да бъде взето на ръце, за да го преповият или нахранят. Без минималното количество «манипулации», както вече се спомена и по-горе, детето не би могло да оцелее.» При все това смятаме, обаче, че не винаги, когато плачат, трябва да носим бебетата си: «За да не ги разглезим». Вярваме, че ако не обръщаме внимание на капризите на детето, то ще се научи да бъде самостоятелно. Но кое наричаме каприз – да речем плача за нещо - да бъде взето на ръце, или някакъв необясним за нас плач. И дали това е каприз? Не е ли някаква потребност, която ние не разпознаваме като такава и погрешно назоваваме «каприз”. И психолозите предпочитат вече да говорят за потребности, вместо за капризи. Във връзка с плачещото бебе, което според нас няма «основателни причини» да плаче, Жан Лидлоф казва: «Природата дава ясни сигнали, че някой преживява страдание, само в случаи, когато това наистина е така.» (Бел. ав.: Jean Liedloff, The Continuum Concept (In Search of Happiness Lost) p. 63

Лишаването от «милване» се нарича «синдром на депривация» (лишаване) и е изследвано от Жан Лидлоф, друг теоретик на носенето на бебето.

Лидлоф прави своите наблюдения върху индианците йекуана в Южна Америка, чийто стадий на развитие отговарял все още на Каменната епоха. Тя открива, че бебетата, носени през повечето време, плачели по-малко и изненадващо за нас не размахвали ръце, не ритали, не се извивали, нито свивали пръстчетата на стъпалата си и ръчичките си в юмручета. Те седяли кротко в «носилата» си или спяли на нечий хълбок. Освен това те не връщали храна (освен ако не били много болни), нито страдали от колики. Когато за пръв път щастливи пропълзявали или прохождали, не очаквали някой да отиде при тях да ги вземе; вместо това те сами отивали при майките си или друг възрастен техен опекун. Оставяни без наблюдение, дори най-малките много рядко се наранявали.

Чери Бонд, детска сестра в болницата Куин Шарлот, Лондон, магистър по бихейвиоризъм (наука за поведението), отбелязва: «Изключително голямата употреба на колички и столчета за кола може да доведе до лека форма на сензорна депривация при бебетата. В период от живота си, в който се развива сензорният център на мозъка им, бебетата прекарват много повече време в количка или в столче, отколкото някога.»  

Ето няколко обобщения, направени от привържениците на «babywearing»:

Носените бебета:

  1. Плачат по-малко. Произволен контролен тест, докладван за Педиатрията, показва, че носенето на бебето, завързано за майката, намалява плача и нервността при бебетата с 43% през деня и 51% нощно време.
  2. Растат и се развиват по-добре, във физически и психологически план. «Скачените майка-бебе» (или «тандемът майка-бебе») представляват не само психологическа, но и (което е много важно) физическа връзка! Колкото по-голяма е близостта на майката до бебето, толкова по-големи са заложбите за развитието на детето като пълноценно човешко същество (д-р Мизин Кавазаки, Родителски грижи, есента на 1997).
  3. Когато едно бебе се носи завързано за своя родител/опекун, то е защитено от излишно количество стимули, идващи от заобикалящия го свят. Според д-р Т. Бери Бразелтън всяко бебе има собствен праг на възприемане на стимули, които то може да използва за организиране и изучаване. Стимулиране от страна на външния свят, което превишава този праг, пренатоварва детето и създава бариери, които много често представляват препятствия в по-нататъшното му развитие. (Nugent, 1985)
  4. Клинични проучвания показват, че честото носене прави бебето по-малко податливо на нежелани пристрастия в бъдеще. Чуството за несигурност ни прави по-неспособни да се справяме по подходящ начин с трудностите в живота. Като компенсация развиваме нездравословни пристрастия – от алкохол и наркотици, до ядене в големи количества, неограничено харчене, работохолизъм.

С две думи, носените бебета научават повече, те са по-подредени и по-схватливи.

Идеята на Лидлоф като цяло е, че чувството за сигурност, продължаването по изкуствен начин на условията, в които бебето е живяло девет месеца в утробата, помагат на малкото дете да се адаптира по-добре в новата среда и, противно на нашите представи, по-леснода развие чувство за независимост. Освен това бебето има нужда от стимула «движение» (защо не сравним това с успокояващото чувство, което изпитваме, докато се движим в превозно средство, любовта на децата към люлките, удоволствието от карането на велосипед или от това да се носим надолу по пистата със ски или с шейна, и още многодруги?), както и да бъде подлагано на различни стимули – на случващия се наоколо му свят, без да бъде оставяно извън сигурността на ръцете, които го държат. Човешкото същество става независимо от майката единствено чрез майката (или бидейки с майката), само ако тя изиграе вярната си (заложена от природата) роля, като му дава опита, от който то се нуждае, да бъде носено и като му позволи то да постепенно да го израсте, съдавайки в него правилното чувство за връзка с и увереност в обкръжаващия го свят! (Бел. На автора:  Jean Liedloff, с. ХIV – ХV)

Това за мен е най-силният аргумент на Лидлоф:

«Родител, чиито грижи се концентрират главно върху детето, не само е най-вероятно застрашен от това да изпита скука и да изгуби мотивация, както и да стане скучен за околните - такъв родител най-вероятно не би предоставял и най-пълноценния вид грижи на детето си. Едно бебе има необходимостта да се намира не в центъра на вниманието, а в центъра на активен личен живот, в постоянен допир с него, като става свидетел на всички онези дейности, които по-късно в живота то самото ще може да упражнява. Докато е носено, детето е пасивно и наблюдаващо с всичките си сетива. Разбира се, то е щастливо в моментите, когато вниманието е насочено и към него: целувки, гъделичкане, подхвърляне във въздуха. Но основната му работа е да възприема и поглъща дейности, взаимоотношения (общуване) и заобикалящата среда на родителя си. Всичката тази информация му помага да разбере какво вършат обкръжаващите го същества и по този начин го подготвя да заеме мястото си сред тях.»  С две думи, за бебето и малкото дете отговорността да бъде център на внимание е твърде голяма! То иска да бъде пасивен наблюдател и участник вътре в самия «случващ се наоколо» свят!

Бебетата, прикачени към родителя си, като участват в неговите дейности, не само улесняват родителя, докато той работи или върши домашната работа (стига да не готвите или пиете горещ чай, което може да е опасно). По този начин и бебето участва активно в живота - дали работите, разговаряте с приятел или се разхождате, - а това сякаш го прави по-спокойно. Освен това така то се научава, че работата, дейността не означават «неприятно задължение», а удоволствие, игра, общуване. Може би по такъв начин децата ни не само няма да намразят, но и ще обикнат да готвят, чистят, подреждат стаите си? Като си помислим, ние защо често смятаме работата за неприятно задължение? Защото е самотна, нали? Вероятно, ако се разровим в етнографските сборници, ще открием, че седенките са били весели и забавни!

Но, действително, когато Анна не иска да заспи, връзвам я на гръб и започвам да готвя. И тя съвсем скоро е заспала! А моята Анна много трудно заспива! Може би защото не я нося достатъчно?

И да не забравим едно безспорно предимство от носенето на бебето! Близкият контакт с бебето, както при носенето му, така и ако спите заедно, има лактогонен ефект! Сиреч спомага за образуването на кърмата.

Разбира се, в живота на модерния човек не е толкова лесно да носиш бебето си, както изглежда, че е при индианците или ескимосите, или пък е било с нашите баби и прабаби с цедилките на село. Но малко повече носене едва ли ще е от вреда? И колкото по-малко е бебето, толкова по-добре е за него и толкова по-лесно за нас! Както казва Жан Лидлоф, идеята да носим бебета си не е да го правим, защото някой ни е казал. Нека носим бебетата си, защото е полезно за тях, но и ако открием колко хубаво, очарователно и удобно е това за нас. Топлината на малкото човече до тялото Ви, личицето му, толкова близо до Вашето, сладостта, която изпитвате, докато спи, забило носле в пазвата Ви или опряло бузка на рамото Ви – вие сами ще откриете това вълшебство! Във всеки случай, това е времето да ги носим – докато са мънички! След това са вече големи, тежки и искат да тичат сами!…

Вера Давидова-Поут - Етнолог

Родена в София, 1975 година.
Завършила английската гимназия.
В университета - археология и етнология.
Работила по един социологически проект, участвала в две етнографски (антропологически) експедиции - една в България и една в Румъния, като преводач от и на английски.
В момента живее в Англия с мъжа си. Има две деца - Даниил на пет и Анна на една година.
Интересите й са в областта на антропологията, обществото, отглеждането на децата, религията, литература, музика.