Анорексия през юношеството

Развилата анорексия девойка по свой особен начин се про­тивопоставя на родителите си. За нея обичайното за юно­шеството оспорване на всичко (някои такива девойки вече са били трудни бебета, други създават проблеми през пу­бертета си) не е достатъчно и тя директно заплашва роди­телите си, че ще умре, ако нищо не се промени.

Анорексичката вече не може да понася отношенията, ко­ито поддържа с близките си и които често се основават на откровен шантаж: „Щастливи сме само ако и ти си щастлива." Родителите нерядко са направили „всичко" за дъщеря си, което обяснява по-честата проява на въпросния симп­том в заможните среди, където за децата „се прави повече".

Девойката сама се опитва да разбере причините за пове­дението си. Защо се плаши толкова от мисълта, че може да напълнее? Защо смята, че хората ще я приемат само ако тялото й прилича на зле облечена тояга? Но тя не може да намери отговора на тези въпроси дори ако успее да ги фор­мулира така ясно, защото отговорът е от областта на несъзнаваното и ще дойде само ако девойката приеме да си каже: „Не желая и не мога да стана жената, която те очакват и от която се нуждаят, за да се представят като добри родители. Мога да бъда само тази, от която те се срамуват и която ги излага като „лоши родители".

Любопитното в случая е, че в реалния живот това дете често е много покорно, послушно и мило с родителите си; жестоко е единствено неговото несъзнавано, което го кара да стига дотам, че да е готово no-скоро да умре, отколкото да им достави удоволствие, като прибави още няколко ки­лограми към теглото си.

На въпроса: „Защо се страхуваш да понапълнееш?", анорексичката неизменно отговаря: „Защото не се чувствам доб­ре, щом надхвърля четирийсет и две кила." А ако разгово­рът с нея продължи, неизменно се стига и до следния отго­вор: „Бих искала никой да не ме вижда, бих искала да бъда прозрачна, тоест да бъда там, където съм, без някой да ме вижда." Но не смее да добави: „Без някой да ме желае." Какво толкова й е сторил чуждият „поглед", та да не може да го понася? Тя просто е прочела в очите на майка си, а понякога и на баща си до каква степен животът й ги засяга лично и доколко тя е „всичко" за тях. Едни и същи обстоя­телства правят момчето „анорексично" в областта на уче­нието, а момичето - на тялото. Но всяко превърнало се в единствен „обект" за родителите си дете сигнализира по свой начин дискомфорта си и отказва да продължи нататък, ако не му бъде върната свободата.

Тъй като не яде нищо, анорексичката отслабва дотолко­ва, че действително става почти невидима: ръцете и крака­та й са като клечки, тялото й е плоско и безформено като на дете и всичко това е прикрито под широки, удивително безполови дрехи, момичето довежда до отчаяние всички около нея. Те толкова „биха искали" да изглежда другояче...

Докато пренебрегва и направо малтретира своето запаз­ващо детската си форма тяло, цялото либидо (енергия за живот) на анорексичката се натрупва в главата й. Тя става

изключително интелигентна, първенец е в класа си, но се чувства отчайващо самотна в битка, която сякаш никой не разбира... С изключение може би на някой психоаналитик, когото посещава скришом от близките си и на когото бър­зо разкрива, че е притисната между своето желание да жи­вее и ТЯХНОТО... Тя ще бъде спасена, когато разбере, че не в това се състои свободата и че дори смъртта няма ис­тински да й принадлежи, тъй като ще я е избрала само зара­ди ТЯХ... Като напълно безпристрастен слушател, който не проявава никакво видимо желание да я види изцелена, тера­певтът пръв ще й позволи да излезе на открито и постепен­но да събере парчетата от своята пожертвана на родител­ското желание младост.

Значи анорексията в крайна сметка представлява преекспониран отказ на дъщерята да се подчини на също толкова прекалените изисквания на родителите?

Да, може да се заключи, че е така, както и да се каже, че най-добрият родител не е този, който очаква това или оно­ва от детето си, а който сам изживява собствените си жела­ния и не изпитва потребност да ги осъществява непременно чрез дъщеря си или сина си. Като оставим настрана случаи­те на анорексия, всички ние можем да цитираме много при­мери на момиченца, които навлизат в пубертета с вече дос­та накърнена свобода и с чувството, че не могат „да избя­гат" от проклятието да бъдат такива, каквито ги иска майка им... Колко са момиченцата, които „понасят" пубертета си, вместо да му се радват? Прекаленото подчинение на май­ката ги кара да изживяват юношеството си като задължи­телен, „срамен" преход, а не като овладяване на собствена­та идентичност. И те ще продължат да „понасят" живота от първата менструация до последния полов акт! Може да се каже, че твърде често, използвайки детството за изпълня­ване на собствените си желания, майката убива юношест­вото в зародиш...

Може да се каже също, че от поколението на израслите сред лишенията на войната деца е произлязло поколение родители, изпълняващи и най-малкия каприз на отрочетата си и загрижени повече, отколкото трябва, за предполага­емото им благополучие (вече знаем, че това измислено от родителя щастие рискува да прегради пътя на детето).

Възможно е точно желанието да се компенсира трудното детство от четирийсетте години да е създало прекалено гриж­ливите към своето потомство родители от седемдесетте. Към това се добавя кризата от 1968 г. с нейното оспорване на власт­та и на авторитетите. Прекомерно склонните да дадат „всич­ко" на детето си родители са станали неспособни да проявя­ват своя авторитет, без да изпитват чувство за вина. А деца­та, които са слушали родителите си - „те искат така", и са били напълно задоволени материално - „те сами ми го да­ват", са престанали да искат каквото и да било. Сформирали са познатите ни батальони от слаби ученици, които, колкото и странно да ни звучи, изглеждат „добри деца" в очите на преданите родители, понеже не са могли дори да им се противопоставят, а просто са „приемали" волята им.

Сред нас все още има хора като тези от онова странно поколение, чиито деца никога не са били напълно сигурни, че имат за родители... истински родители. А не остарели деца, които са страдали, когато са били малки, и са искали да имат красиви и мили деца, за да се утешават с тях.

Склонността към насилие у някои юноши често е плод на неспособността им да се противопоставят на родители, които са готови на всякакви отстъпки, за да не влязат в конфликт. Още когато е било съвсем малко, бебето е по­чувствало, че родителите му биха направили всичко, за да избегнат неговата агресивност. Затова през юношеските го­дини тази дълго изтласквана агресивност намира израз из­вън семейството.

Кристиан Оливие
Из книгата "Евини дъщери", 2000 г.
преводач: Лилия Цанева
с любезното съдействие на ИК "Колибри"